няма да ходя в Турция на концерта на Анатема.
хората, които смятах за толкова луди колкото съм и аз, се оказаха все пак с една идея по-нормални - искат на Велкден да са си тук в България с близките си.
а за мен Великден нищо не означава. явно и България не е някаква достатъчно притегателна ценност за мен...а близките ми...за тях по повод предишния ми пост бяха казани доста верни неща.
и така, ето че докато преследвах мечтите си, просто се спънах...
 | friends | Apr 7, '08 1:03 PM
for everyone |
ето че отново докато гоня мечтите си, неусетно прегазвам най-близките си хора... :(
| Stars | Mar 26, '08 3:51 PM
for everyone |
Той не умееше много неща, но затова пък умееше да пали звездите. Та нали и най-красивите и ярки звезди понякога угасват, а ако някоя вечер не видим звезди на небето, ще ни стане малко тъжно… А той палеше звездите много умело, и това го утешаваше. Някой трябваше да се занимава и с тази работа, някой трябваше да мръзне, търсейки в облаците космическа прах угаснала звезда, после да се пари, разпалвайки огъня й с пламък, донесен от други звезди, горещи и силни. Каквото и да казваме, това беше трудна работа, и той дълго време се примиряваше с това, че не умее много неща. Но веднъж, когато звездите се държаха по-спокойно, той реши да си почине. Спусна се на Земята, разходи се по меката трева (това беше градски парк), погледна за всеки случай към небето… Звездите успокоително му намигнаха отгоре и той се успокои. Направи още няколко крачки — и я видя. — Ти приличаш на най-прекрасната звезда. — каза той. — Ти си по-прекрасна от всички звезди. Тя много се удиви. Никой никога не й беше казвал такива думи. «Ти си симпатяга» — казваше един. «Ти ме привличаш» — казваше друг. А третия, най-романтичния от всички й обеща да отведе до синьото море, по което плава бяла платноходка… — Ти си по-прекрасна от всички звезди. — повтори той. И тя не можа да отговори, че това не е така. Малката къща в покрайнините на града му се стори като най-чудесния дворец във Вселената. Та нали двамата бяха там… — Искаш ли да ти разкажа за звездите? — шептеше той. — За Формалгаут, приличащ на оранжево котенце, за Вега, синя и изгаряща, като къс разтопен лед, за Сириус, сплетен като гирлянда от три звезди… Но ти си по-прекрасна от всички звезди… - Говори, говори. — молеше тя, хващайки края на прътите му, горещи като пламък… — Ще ти разкажа за всички звезди, за големите и малките, за тези, които имат гръмки имена, и за тези, които имат само скромни цифри в каталога… Но ти си по-прекрасна от всички звезди… — Говори… — Полярната Звезда ми разказа за пътешествия и пътешественици, за грохота на морските вълни и свистенето на хладните ветрове на Арктика, за платната, звънящи от ударите на ветровете… Никога няма да ти е тъжно, когато съм до теб. Само бъди с мен, та ти си най-прекрасната от всички звезди… — Говори… — Алтаир и Хамал ми разказаха за учени и пълководци, за тайните на Изтока, за забравени изкуства и древни науки… Никога няма да те боли, когато съм до теб. Само бъди с мен, та ти си най-прекрасната от всички звезди… — Говори… — Звездата на Барнад ми разказа за първите звездни кораби, носещи се сред космическия хлад, за стоновете на ударения от метеор метал, за дългите години между стоманените стени и първите мигове в чуждите, опасни и тревожни светове… Никога няма да си самотна, когато съм до теб. Само бъди с мен, та ти си най-прекрасната от всички звезди… Тя въздъхна, опитвайки се да се измъкне от плена на думите му. И попита: — А какво умееш? Той трепна, но не падна духом. — Погледни през прозореца. Миг — и в черната пустота пламна звезда. Тя беше толкова далеко, че приличаше на точка, но той знаеше, че това е най-красивата звезда в света (без да броим, разбира се, тази, която се притискаше до рамото му). Хиляда планети кръжаха около звездата в невъзможен, невероятен танц, и на всяка планета цъфтяха градини и шумяха морета, красиви хора се къпаха в топли езера, вълшебни птици пееха тихи песни, а кристалните водопади звъняха по проблясващите самородни камъни… — Звездичка в небето… — каза тя. — Като че ли я нямаше досега, но не съм сигурна… А какво можеш да правиш? И той не отговори нищо. — Как ще живеем? — разсъждаваше на глас тя. — В тази стара къща, където даже газова печка няма… А ти не можеш да правиш абсолютно нищо… — Ще се науча! — почти закрещя той. — Задължително! Само ми се довери! И тя му се довери. Той вече не пали звезди. Той се научи на много неща, работи като астрофизик и печели добре. Понякога, когато излиза на балкона, за момент му става тъжно и той се бои да погледне към небето. Но звездите не стават по-малко. Сега ги пали някой друг, и добре ги пали… Той казва, че е щастлив, и аз му вярвам. Сутрин, когато жена му още спи, той отива в кухнята и мълчаливо спира до печката. Печката не е включена към газови бутолки, просто в нея горят две малки звезди, неговия сватбен подарък. Едната е ярка, бяла, шипяща като електрожен и плющяща с протуберансите си, много гореща. Чайника кипва за минута и половина над нея. Втората е тиха, спокойна, приличаща на топка червена вата, в която са пъхнали лампичка. На нея е удобно да се подгрява вчерашната супа и котлетите от хладилника. И най-страшното е това, че той наистина е щастлив....
(Сергей Лукяненко)
Recurring memories emerge from the deep...
of old secrets unforgotten sleep.
They sink beneath the surface just long enough for you to breathe.
Then return to choke you when you wake up alone.
Shredded inside... there's one place left to turn.
A long-term problem, a temporary remedy,
but fuck it all anyway you can pretend to be happy.
INNER SILENCE
When the silence beckons,
And the day draws to a close,
When the light of your life sighs,
And love dies in your eyes,
Only then will I realise,
What you mean to me.
Words & Music by D. Cavanagh
"
Приятел си. Ще поиграем карти. Ще пием за мира и за жените. (Завиждам на родените във Спарта- как трудно било да сдържиш сълзите.) Приятел си. Така ми е спокойно. Е, разкажи за твоето момиче. Отдавна сме погребали виновните. Мъжът ми е добър. И го обичам. Да ти налея още? Уморен си... И аз съм уморена, но е празник. Отдавна, както казваш "влязох в релси". Отдавна, както казваш "няма празно". Хлапашкият ми сал е здраво вързан. Научих се да имам и да губя. Сега си тръгвай. Бързо, много бързо! Защото, всъщност искам да се любим... "
(не знам кой е авторът)
като се напия и ми идва музата да пиша. хваща ме срам, че така съм зарязала блога си. не че имам кой знае какво да кажа де.
радвам се на приятелите си. тази вечер отново бях в много приятна компания. двама души, с които редовно се напивам в събота вечер. И много си обичам - Петя и Деян :)
иначе се радвам и на новоизвоюваното си здраве.през миналата седмица ме бяха набедили, че имам тумор в мозъка. благодарение на диагнозата на един недотам кадърен доктор, майка ми си извади акъла и ме накара по спешност да се прибера в Смолян.
прибрах се. в продължение на два дни ми бяха направени всички изследвания, които един лекар може да причини на детето си, заподозряно, че има тумор в мозъка. нищо му няма на мозъка на въпросното дете - така се оказа накрая. но поне си имам снимка на мозъка :) вече няма как да твърдя, че съм безмозъчно
та по този повод пих тази вечер - здрава съм и и нямам тумор в мозъка. ама май повече се радвах за това, че се прибрах в София.
Честит Рожден Ден ,
Ди!
Още само 20 дни остават !
| weekends | Nov 11, '07 2:00 PM
for everyone |
не обичам уикендите.
не знам какво да правя с времето си.
не мога и да почивам пълноценно.цял ден сама вкъщи не ми действа релаксиращо. а всяко излизане с някакви хора навън ме изморява.
в неделя вечер се радвам, че идва понеделника и отново ежедневието ме завърта в цикъла си без да ми оставя никакво време да мисля за себе си и за живота си.
затова никаква почивка за мен!
не искам да ми остава време да мисля
влюбих се в този град.
той живее собствен живот. диша. променя се.
има свой ритъм, свой звук, свой аромат...своя история...и свое бъдеще.
хората му са истински. по лицата им има изписани истински изражения.
музиката на Истанбул - мисля, че чух малко от нея. качвам една песен на Şebnem Ferah
изключително любима песен... обаче немски текст. грррр! благодаря на човека, който ми преведе песента, и който не иска да споменавам името му :) Ich verlasse heut dein Herz , Lacrimosa (Днес Напускам Сърцето Ти)
Днес напускам сърцето ти
Днес напускам сърцето ти
Напускам близостта ти
Приюта на ръцете ти
Топлината на кожата ти
Ние сме като деца
Играчи - нощ за нощ
Вечно вярващи на огледалото
Така танцуваме докато не дойде денят
Днес напускам сърцето ти
Напускам близостта ти
Напускам сълзите ти
Напускам всичко, което имах
Заповядах на сърцето ти
Да живее - Да бъде свободно
И да обича
Сега съм спокоен - Защото те обичам
В тишината те напускам
Последната целувка - се носи в съзнанието ми
Какво мислиш, дължиш ми я!
Какво ти дължа аз на теб ?
Благодаря ти за всичката любов
Благодаря ти завинаги
Днес напускам сърцето ти
Напускам любовта ти
Напускам сърцето ти
Твоя живот - твoите целувки
Твоята топлина - твоята близост
Твоята нежност...
ненавиждам разделите.
но вече почти се научих близките ми хора да не са наоколо. толкова дълго съм живяла сама, че накрая станах единак.
преди броени дни казах поредното "хайде, доскоро!" на човек, когото ще видя след месеци. може би. а може би и тогава не. толкова много се променям, че хората, които сега са най-близо до мен, след няколко месеца може да ми бъдат съвсем чужди. и това няма нищо общо с разстоянията.
казвам "доскоро!" и знам, че разстоянията наистина нямат значение. всъщност заминавайки за някъде близките ми хора не се откъсват от мен. различната битовост, която живеем, не ни отдалечава един от друг. дори и различният опит, който натрупваме междувременно, не ни отчуждава.
с приятелите ми ме разделя липсата на общи интереси, а не липсата на споделени моменти.
много скъпи ми хора живеят извън България. свикнала съм със заминаванията. и дори връщанията вече не са събитие за мен.
хората около мен се сменят. а тези, които са далече, остават. ако го искат.
когато някой е тук, всичко е по-лесно. по-лесно е да се поддържа и илюзията за приятелство. виждаме се отвреме навреме...може да няма какво да си кажем, но сме отчели активност. думата "приятел" е формално запазена, макар и съдържателно изпразнена напълно.
и аз често си тръгвам. винаги казвам "довиждане". дали това "довиждане" е значело "сбогом" се разбира едва след време.
разделите се изпълват със смисъл чак по-късно.
когато има желание и у двете страни да се запази връзката, разстоянията нямат значение.
Лятото свърши. Колко рано се стъмнява вече! Едва девет часа е, а е тъмно. И си мисля, че е по-късно. Поне десет. Вече си оставам вкъщи вечер. И през деня понякога ми е студено да излизам. Не че през лятото излизах денем де J Но все пак... Обичам есента. Тя отново ме връща вкъщи. И оставането ми вкъщи не става повод да се чувствам самотна и изоставена. Вечер вече виждам приятелите си в ICQ - не, не съм останала вкъщи, защото е нямало с кого да изляза. Свиря отново. Мразя електронния звук на синтезатора! Но все пак е по-добре от нищо. А пианото ми е в Смолян. Никой не свири на него - събира прах от години вече. Една жива вещ принадлежаща на едно друго място. Част от мен, която си живее някъде другаде и хем е безвъзвратно изгубена за мен, хем е жива все пак. Странно усещане. Дори не можех да си представя да преместя първото си пиано някъде другаде. Наскоро с Ди коментирахме как пианото усвоява пространството около себе си и го превръща в свое пространство. Така е. Мястото заживява живота, който пианото му е вдъхнало. И те стават неделими. Синтезаторът няма душа. Той не усвоява пространствата, в които се намира. Как мразя дрънчащия му електронен звук! И все пак – по-добре е от нищо. След близо 4 годни упорство най-накрая и аз се примирих. Направих компромис със себе си. Желанието за музика все пак ме надви. И така... имам си синтезатор! И котката ми спи върху него. Живописна картинка са те двамата – тя и той. Но за него не ми пука особено много. Все пак той не е чувствителен като пианото. Нека спи там J Странно е все пак как с времето се примирявам с доста неща. Краят на лятото....хубаво заглавие за книга беше. Обичам есента. Наляга ме носталгия. Пък и природата, незнайно защо, но става доста красива. Тук моята псевдо готик душа веднага трябва да направи баналната аналогия със смъртта (като малка ми четяха някакви стихчета за това как природата на есен умирала, а през пролетта се раждала за нов живот) и тържествуващо да заключа, че смъртта е красива...ама не! Ще се въздържа този път, защото никак не вярвам във вечното завръщане на живота. Та за есента ми беше думата...но си забравих мисълта L Имам изпит утре и трябва да чета. Вместо това слушам музика. Анета Лангерова. Чешка поп музика. Докъде я докарах! Обаче тази дама има някои доста добри песни...добре де, само две са - Jiny Sen и Kridla Motylu. Харесва ми да се потапям в нечия чужда култура. На есен се връщам към себе си. Свиквам със самотата и я приемам за свой избор. Това ми писание стана много дълго. Стига толкова почивка – продължавам да уча!
Ronnie James Dio
Oколо мен се простираше необятната пустиня. Вятърът навяваше сухия пясък и той плющеше в дрехите ми. Слънцето се бе скрило отдавна, дало място на мрака. Аз вървях напред към безкрая без цел. Без желание да продължа, но го правех. Нещо ме караше да се движа, да не спирам. Някаква сила ме водеше напред и напред. Когато видях играещите в мрака пламъци на бивак. Не след дълго достигнах до него. Седнах до огъня и насочих поглед към седящия отсреща ми силует в черна роба и качулка на главата. - Добра среща, странниче. - рече онзи с дращещ глас. - Добра. - думите се отрониха, без да го бях пожелал. - Виждам, че си вървял доста дълго. - допълни непознатият. За миг се замислих. От както се бях озовал тук, вървях вече няколко дена, а може би месец, година или пък две. Времето се бе разтеглило до безкрайност. Сякаш онзи миг, когато сънят ми изведнъж се сля с реалността и видях себе си, лежащ неподвижно на земята с окърванения меч в ръка, бе преди малко. Сякаш преди да се озова тук изпитвах някакъв страх. Струва ми се глупаво, защото в този свят нямаше от какво да се страхувам. Или се заблуждавах? - Може би. Не знам. - изведнъж отвърнах аз. - Не знам колко време е изминало. - Разбирам те. - рече силуетът. - Преди време и аз извървях дългия път до тук, а после всичко свърши. - Как така свърши? - запитах неразбиращо. - Искаш ли вино. - опита се да смени темата онзи. Замислих се от колко време не съм вкусвал нещо. Ден, седмица, година или повече. Устата ми бе пресъхнала. В съзнането ми се прокрадна болезнената мисъл да пийна малко. Не беше грях. - Не, благодаря. - отвърнах и сам се изненадах от отговора си. Какво ставаше с мен? - Както желаеш. - рече непознатият. За миг се загледа в издигналата се в небето кръгла луна. - Страхувал ли си се някога от нещо? Истински? - Да. - отвърнах машинално и за миг замръзнах като вкаменен. Защо по дяволите му бе на непознатия да узнае това? - От какво? - последва новия въпрос на онзи в робата. Спомените се върнаха отново. Мечът плющеше зловещо сред вражеските редици. Острието му блестеше под слънчевите лъчи. Ръцете ми бяха обляни в кръв, оръжието също. Толкова много противници бях съсякъл. В онзи миг на отчаяние, когато врагът бе обсадил крепоста и в последствие беше проникнал вътре, нямаше възможност за отстъпление. Зад стените имаше много невинни, които не трябваше да загинат. Не биваше да допуснем това. Бяхме оцелели малцина и съдбата на всички сега стоеше в нашите ръце. Никога не се бях страхувал. Нито смъртта, нито адът ме бяха плашили през целия ми живот. Бях се родил с меч в ръката и смелост в сърцето. Когато всички бяхме роби, единственият ни избор бе да се борим за себе си и за свободата. Но в онзи миг, застанал срещу вражеските орди, за пръв път изпитах чувството на страх. Не за мен. Не за "спасението на душата ми" както непрекъснато ни набиваха в главите духовниците, защото през живота си бях извършил достатъчно грехове, за бъда осъден на вечните мъки в пъкъла. Беше ме страх за живота на всички онези невинни хора в крепостта. Враговете нямаше да пожалят нито един от тях. Щяха да насилят девойките, да убият старците и мъжете, а децата да пленят в робство. Спомените избледняха. Един боец лежеше облян в кръв на застланото от трупове бойно поле, а битката около него продължаваше. Нямаше време да се мисли за мъртвите. Врагът беше в крепостта и трябваше да бъде отблъснат, с цената на всичко. Дори старците и децата се включиха в борбата. Тръснах глава. - От какво? - повтори непознатият. - Няма значение. - рекох и махнах с ръка. - Да забравим за това. - Може би. - и поклати глава. - Но сега не те е страх. Сега се чувстваш изгубен и самотен. Нали? Замълчах. Трудно ми бе да отговоря на този въпрос. В гърлото ми сякаш беше заседнала буца. Толкова време бе минало от онези мигове, когато заедно с бойните си другари сядахме на по кана вино в някоя кръчма или се забавлявахме с леките момичета. Да. Трудно бе да кажеш истината на този непознат. В него имаше нещо студено и далечно, сякаш не бе от тази реалност, сякаш не бе от човешкия свят. Но къде наистина бях? Това беше ли човешки свят? Можеше ли да се нарече така? - Ела насам. - и девойката, която изникна от заобиколилия бивака мрак докосна нежно кокалестата му ръка. Кокалеста? Защо? Съзнанието ми се самоизключи. Сякаш не искаше да осъзнае истината, която бе открило в този миг. Девойката седна мирно до непознатия и едва тогава успях да я разгледам добре. Никога не бих могъл да я опиша. Сякаш бе изваяна от самата красота, ако въобще можеше да съществува такъв материал. Думите бяха недостатъчни. - Желаеш ли я? - запита ме онзи с дращещия глас. Искаше ли питане! Никога през живота си не бях срещал такава красота. Никога не бях срещал истинската принцеса на мечтите си. Целият ми живот бе преминал в битки, вино и хубави жени. Но никога не открих тази, която щеше да остане до мен завинаги. А може би начина ми на живот не позволяваше да се случи точно това. Дали я исках? Желаех я повече от всичко. Дори душата си на дявола бих продал за нея. Но имаше и още нещо. Усещах някакъв хлад и студенина. В нея нямаше живот, не и истински живот. Някакво подобие, окраса на живот, но нищо повече от онази измамна външност. - Не. - рекох, въпреки в съзнанието ми да отекваше болезнено изкушителната мисъл: "Не искам да съм самотен до края на безкрая. Нека тя остане с мен, каквото и да ми коства това". Но всъщност наистина ли исках да продължа да живея с едно безжизнено късче лед? Непознатият надигна леко наклонената към земята качулка и впи в мен присветкащите под нея жълтеникави искрици. - Сигурен ли си? - думите му ме удариха като лавина падащи камъни. - Абсолютно. - напрегнах максимално волята си. - Добре тогава. - и образът да девойката избледня в нищото. - Пътят е нататък. - посочи с ръка посоката. Стана. Вдигна оставената настрани коса и се отправи към безкрая. - Почакай малко. - опитах се да го спра. - Кой си ти? - Винаги си го знаел. - рече без да се обръща, размаха сякаш за сбогом косата си и изчезна в нищото. Останах няколко мига загледан в губещия се в мрака хоризонт с трескавата мисъл в главата си. Всъщност знаех кой беше той. Само трябваше да накарам самия себе си да го повярвам. Но можеше ли това наистина да е Смъртта? И къде по дяволите бях попаднал тогава? Какво търсех тук? Защо трябваше да продължа напред? Насочих поглед към играещите пламъци на огъня, а после тръснах глава и поех нататък в посоката, която ми бе показал... ... Вървях напред към безкрая. Вървях без да спирам. Около мен вятърът няваваше сух пясък и той плющеше в дрехите ми. Слънцето грееше жарко. Устата ми бе пресъхнала. Какво не бих дал за капка вода! А онази девойка! Душата си бих продал на дявола за тях. И онзи непознат, който бях срещнал преди време. Седмица ли беше, месец, година или повече. Не зная. Времето тук е толкова разтеглено, чак до безкрайност. Кой беше той? Смъртта? Може би. А може би само си бях втълпил това в главата. Можеше да е някаква зрителна измама, халюцинация. Но ако бях прав? Ако наистина бях срещнал самата Смърт? Сега това не бе важно. Аз продължавах да вървя неуморно напред и напред към целта си без да спирам дори за миг. Каква бе тя? Не знаех, но понякога в съзнанието ми се прокрадваше надеждата, че рано или късно ще достигна края на безкрая, ако въобще съществува такъв там някъде в далечината на хоризонта и ще науча. И не само щях да науча, но и щях да открия това което търсех толкова време.
Thy soul shall find itself alone
'Mid dark thoughts of the grey tomb-
stone --
Not one, of all the crowd, to pry
Into thine hour of secrecy
(Edgar Allan Poe)
наскоро ми казаха, че блогът ми бил прекалено депресарски.
изглежда е така.
затова ще "разнообразя" малко като цитирам мой любим автор. с едно доста любопитно негово наблюдение.
"Мъжкият поглед нерядко е бил описван. Той хладно се спира върху жената, сякаш я измерва, претегля, оценява, избира, с други думи сякаш я превръща във вещ. По-малко известно е, че жената не е напълно беззащитна пред този поглед. Щом е превърната във вещ, значи наблюдава мъжа с погледа на вещ. Все едно чукът изведнъж да погледне и да се втренчи в зидаря, който си служи с него, за да забие пирон. Зидарят вижда злия поглед на чука, губи увереността си и се удря по палеца.
Зидарят е господарят на чука, обаче чукът има едно предимство пред зидаря и то е, че инструментът знае как точно трябва да бъде използван, докато този, който го използва, може само да се досеща."
(Милан Кундера, 'Книга за смеха и забравата")
tuk vremeto teche ujasno bavno. prekarala sum samo 3 dni v tozi grad, a imam usestaneto, che sum tuk veche cqla sedmica.
horata sa mnogo lubezni i se raztapqt ot stastie kogato chuqt ujasniq mi cheshki, samo zastoto nqkoi vse pak se opitva da govori ezika im. radvat mi se i kazvat 'ujasno!' ...vsustnost tova na cheshki oznachava 'prekrasno'. poredniqt paradoks...opitvaiki se da izlujat te vsustnost kazvat istinata
prekaleno spokoiniqt jivot ne e za men. tuk vsichko e tolkova krasiv, dobre uredeno, spokoino i hubavo, che chak mi omrzüzna veche. kopneq da se vurna v ludnicata na Sofia.
ili pone da ida v Praga.
vmesto tova utre ste hodim na rafting. blah! mai tova ne e moqt tip zabavlenie osobeno sled kato si zagubih leshtite i sega prez cqloto vreme si nosq ochilata.
tuk naokolo imalo nqkakvi mini, ¨koito veche ne rabotqt, no sa prevurnati v turisticheska atrakciq. v chetvurtuk ste hodq v tezi mini i s nqkakva kolichka ste me spuskat pod zemqta. chudq se dali puk usestaneto nqma da mi haresa...
dori ICQ nqmam i se mucha s cheshka klaviatura
aha, i s Windows na cheshki
skukata e ujasno neshto, mai dori ste sedna da si cheta lekciite nai=nakraq - ne sum si vzela nikakva druga kniga tuk osven lekcii.
sega obache otivam na razhodka. ste napravq oste snimki...i posle ste ubiq oste vreme obrabotvaiki gi.
rabotniqt den tuk produljava do 15h i tova e naistina ujasno ...v bulgarskoto znachenie na tazi duma
ВТОРА САМОТА (Константин Павлов) Най-извратената самота -
сам сред милиардите себеподобни.
Сам.
Като дърво,
загубено
в гора.
Тълпа от самотници -
смешно и страшно -
огледално размножен един и същи образ.
Себеповторение до себеобезсмисляне.
Сомнамбулни движения.
Сън, който сънува самия себе си.
Любов? Към кого?
Към отразеното в огледалото?
Обладаваш така,
както би обладал огледало.
И по същия начин убиваш -
без чувство.
И без болка.
1.08.2007 Saturnine
by The Gathering The day you went away
You had to screw me over
I guess you didn't know
all the stuff you left me with
is way too much to handle
But I guess you don't care
You don't need to preach
you don't have to love me, all the time
Whatever on earth possessed you
to make this bold decision
I guess you don't need me
While whispering those words
I cried like a baby
hoping you would care
You don't need to preach
you don't have to love me, all the time
You don't have to preach
all the time
--- We are all strangers in global illusion
wanting and needing impossible heaven...
| |
